Бистра Винарова е българска художничка, определяна за един от първите представители на експресионизма в българското изобразително изкуство. Андрей Протич я нарича „Апостолка на новия стил в българското изкуство“, а Пламена Димитрова-Рачева вижда в творчеството ѝ „мост между българското и модерното европейско изкуство“.
Работи в областта на живописта, графиката и рисунката. Проявява интерес към фигуралната композиция, портрета (както и към автопортрета), голото тяло и натюрморта. Експресионистичното чувство явно се усеща в творбите ѝ, независимо дали са графични или живописни произведения. В тях също така явно се забелязват възгледите на философи като Бергсон и Ницше, както и идеите на Фройд и Рудолф Щайнер. В портретния жанр художничката успява да улови духа, да предаде невидимото.
Бистра Винарова е родена на през 1890 г. в град София в семейството на генерал Върбан Винаров и Елисавета Вълкович, а изследователите ѝ я свързват с родословието на Захари Зограф и Станислав Доспевски по майчина линия. Бистра започва своето художествено образование при Елисавета Консулова-Вазова, но влошеното здравословно състояние на баща ѝ я отвежда във Виена. След смъртта му тя се мести в Германия, където следва живопис – в Дрезден при проф. Дорш и в Мюнхен при проф. Хофман. По това време тя става част от европейския авангард, като част от художниците експресионисти от групата „Червения кръг“, сред които още са Конрад Феликсмюлер, Ото Дикс, Оскар Кокошка, както и българите Бенчо Обрешков, Жорж Папазов и др. В началото на 20-те години се завръща във Виена, където специализира графика в Художествената академия за жени.
През 1922 г. (в някои източници 1923 г.) открива единствената си самостоятелна изложба приживе – изложба „Графика“ във Виена. Никос Казандзакис пише възторжен отзив за творбите ѝ, а последвалата кореспонденция между тях показва явния интерес на писателя към художничката. Запазена е и част от кореспонденцията ѝ с Райнер Мария Рилке, който също е силно впечатлен от таланта ѝ. Същата година Винарова се запознава със Симеон Радев, а на 3 март 1924 г. те сключват брак в Българската екзархия в Цариград. Симеон Радев – дипломат, историк, революционер, писател и публицист – ще бъде неин спътник до края на живота си. В периода от 1925 до 1940 г. двойката живее извън страната поради дипломатическите назначения на Радев – в Турция, Франция, Англия, Швейцария, Белгия и САЩ. След 1940 г. семейството се завръща в София, а след политическите промени през 1944 г. попада в изолация. В този период Винарова спорадично е допускана до общите изложби, а нейното изкуство остава непознато за широката публика.
Двукратен носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий“ първа и втора степен, както и на „Червено знаме на труда“.
Бистра Винарова умира през 1977 г. на 86 години. Не доживява самостоятелна изложба в България – първата такава е реализирана през 2013 г. Личният архив на Бистра Винарова и Симеон Радев е дарен на Централния държавен архив от техния син. Така ЦДА притежава най-голямата колекция от произведения на художничката.
Цвета Петрова е родена през 1988 г. в Силистра. Завършва „Изобразително изкуство“ в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2012 г., където специализира печатна графика. Понастоящем живее и твори в София. Участва в изложби в страната и чужбина. В областта на графиката демонстрира интерес както към класически, така и към компютърно-генерирани изображения, търси и изследва границата между традиционните и съвременните техники. В концептуален план Цвета изследва проблема за себетърсенето и себеизразяването, за възприемането и опознаването на другия. Тя се занимава още с идеята за сложния женски образ, за паметта и за личния мит.
Защо тя?
Казандзакис е един от най-важните за мен писатели и именно той ме отведе към Бистра Винарова. Не мога обаче да определя кое ме притегли толкова силно към художничката – нейният изпълнен с превратности живот или творчество ѝ. И двете са впечатляващи и енигматични. Мистериозен е фактът, че една такава личност изчезва от паметта на нашия социум. Да, често си обясняваме подобни ситуации с политическото положение след 1944 г., но защо и след 1989 г. нейният титаничен талант остава скрит за широката общественост? Защо нейните произведения не са част от колекциите на галериите, защо тя все още е потънала в забрава?
Причините да представя именно Бистра Винарова са много и колкото повече изследвам живота и творчеството ѝ – толкова повече стават. Но ако трябва да обобщя, това са: животът ѝ „като на кино“; творчество – новаторско, емоционално, наситено със заряд, докосващо; времето – изпълнено с възможности, но и с изпитания и превратности; семейството – оставило отпечатък; и не на последно място – забвението.
Произведението включва цитати от вече публикувани произведения на Бистра Винарова и от вече публикувани произведения на Цвета Петрова.
Реализацията в градска среда на това издание на проекта (в гр. София) частично се финансира с подкрепа на „Фонд научни изследвания“ на СУ “Св. Климент Охридски”.