Моника Попова е българска художничка, родена в град София. Завършва ВИИИ, „Николай Павлович“, специалност „Керамика“. Доктор е по Египтология и е член на Съюза на българските художници и Българския институт по египтология. Преподава в НБУ, катедра „Изящни изкуства“. Има над 30 самостоятелни изложби и участия в колективни изложби в България и по света. Моника Попова е майка на три дъщери и баба на пет внука, съпруга и преподавател.
Всъщност работата ѝ не може да попадне в точно определена класификация, защото творчеството ѝ е разгърнато в множество посоки, като керамика, живопис, рисунка, смесени техники и необичайни комбинации от материали. Изследователските ѝ интереси са насочени към графиката, скулптурата, инсталацията, пърформанса, символиката на писмените знаци, символиката на образа и египтологията. Самата тя се определя като рисувач.
Имах удоволствието да се запозная лично с нея и да ми разкаже за себе си от първо лице:
– Първо съм майка – най-изразено, след това творец, съпруга, а също така и преподавател, като творчеството ми се провокира и чрез работата ми със студентите. От дете мечтая да се занимавам с изкуство и мисля, че съм надскочила копнежите си. Аз съм андрогин в изкуството си, но в живота съм сто процентова жена. Не мога да правя само женско изкуство, то носи и женска и мъжка потентност, дори понякога мъжкото надделява.
Основната инспирация за Моника е нейният личен живот. Работата и семейството изискват време, но носят и вдъхновение. Тя споделя:
– Нищо не можеш да получиш наготово, необходими са огромен стоицизъм и жертвоготовност. Източваш си кръвта, за да се пребориш. Изкуството се появява в резултат на много труд, деветдесет и девет процента труд и един процент талант! Научаването на труд, се случва рано, още в детските години. Не се ли научи детето на трудолюбие, после е почти невъзможно…, също така и на състрадание.
Всеки, който е видял Моника Попова на живо знае, че тя има енергия, не просто сила, която да я задвижва, а енергия, с която работи, преподава, раздава и “заразява”.
– Не познавам друг човек с такава енергия. Енергията може да ме убие. Дори съм я визуализирала, тя разцъфваше като огнено цвете излизащо от гърдите ми.
– Най-великото нещо, което ми се е случвало, освен децата, е, че съм се занимавала с изкуство. Щастието в изкуството е за този, който го прави. Болката е водеща и тя трябва да се случва от самосебе си. Няма изкуство без болка, това е абстрактна взаимосвързаност.
Моника разказва за наложената от родителите ѝ забрана да рисува:
– Минавайки през болката, копнееш да бъдеш силен. Изкуството е магия, което често се случва след сложно детство.
На въпроса – Защо точно египтология? Моника каза:
– Любовта ми към Египтологията е мистерия за мен. Като студентка в академията, настръхвах от вълнение, когато четях за Древен Египет! Нищо друго от историята на изкуството не провокираше у мен подобна емоция! Водена от тази магия, посветих 10 години от живота си на египтологията и това бяха най-хубавите години от образованието ми въобще! Изкуството си го извоювах, а Египтологията си я подарих!
В заключение на нашия разговор Моника казва:
– Бойното поле на една майка и творец е абсолютният живот.
Марина Александрова е родена през 1987 г. в София. Завършва бакалавърска и магистърска степен в катедра „Визуални изкуства“ на СУ „Св. Климент Охридски“, където към момента е зачислена като докторант. Работи в различни области – живопис, рисунка, графика, инсталация. Вълнуват я разнообразни форми, материали и изразни средства. Често експериментира и включва в творбите си намерени обекти. Участва в колективни изложби, международни проекти и уъркшопи. Нейни авторски творби са притежание на различни частни и публични колекции в България, Австрия, САЩ.
Защо тя?
С мащабното си творчество и с изключително богатия си художествен език, Моника Попова е познат на съвременната публика автор. Мен като зрител, тя винаги ме изненадва с нови идеи и подходи, които същевременно третира по разнообразен начин. Използва необичайни материали и ги комбинира в още по-необичайни композиции.
От любопитство към керамичното изкуство, се записах на обучителен курс, като не подозирах, че ръководителят му ще бъде именно тя. В този курс открих лично вдъхновение и започнах да гледам на керамиката “като на изразно средство.”[1] Буквално “се запалих” по нея, заради специфичния творчески процес, работата със самата глина и с огъня като стихия за обработване.
Както Моника Попова каза – нейното творчество се изразява и в работата със студентите ѝ. Това се усеща в ателието ѝ, не само в дейностите и резултатите, които се осъществяват там, но и от атмосферата и комуникацията между преподавателя и студентите.
[1] Цитат от Моника Попова
Произведението включва цитати от вече публикувани произведения на Моника Попова и от вече публикувани произведения на Марина Александрова.
Реализацията в градска среда на това издание на проекта (в гр. София) частично се финансира с подкрепа на „Фонд научни изследвания“ на СУ “Св. Климент Охридски”.